Милко Божков и акад. Светлин Русев
Художникът Милко Божков откри първа самостоятелна изложба в Артцентър „Плевен“. В града, в който има верни приятели от 1978 г. и многократно се е изявявал в общи експозиции, беше посрещнат топло за пореден път. Авторът е роден през 1953 г. в с. Ресен край Велико Търново. През 1972 г. завършва Художествената гимназия в София, а през 1978 г. – „Живопис“ в НХА. Има над 80 самостоятелни изложби в България, Полша, Чехия, Русия, Австрия, Швейцария, Люкембург, Швеция, Холандия, Франция, Германия. Повече от 100 пъти участва в групови изложби и биеналета на живописта и графиката в България, САЩ, Мексико, Венецуела, Бразилия, Япония, Дания, Норвегия, Швеция, Белгия, Холандия, Русия и др. На какъв творчески етап от пътя си е, какво го вдъхновява, защо се връща постоянно в детските си спомени и засягат ли творчеството му драматичните съвременни събития сподели пред журналисти изявеният български художник Милко Божков.
– Какво представяте в настоящата си експозиция?
– Показвам работи, правени през последните 10 години, включително неща, рисувани преди 20 дни. Никога не съм показвал самостоятелна изложба в Плевен. Иначе често съм участвал в общи експозиции с Иван Велчев – Йово, с Валентин Колев. Винаги идвам с голямо удоволствие в Плевен – този град го познавам от 1978 г. Най-хубаво е да отидеш на място с много приятели, които никога не те предават.
– Какво ви интересува на този етап от творческия ви път?
– Нищо не ме интересува. Аз си доставям удоволствие всеки ден, като работя. Ако един човек не си доставя удоволствие с всяка работа, той е загубен като такъв. Мен ме радва, че се събуждам и имам желание да рисувам. Това е моето вълнение. Нещата, които ме вълнуват, те не са нещата, които ме заобикалят. Това са моите музи.
– Вътрешният ви свят?
– Не, аз не съм такъв маниак да се харесвам толкова много. По-скоро външния свят, обаче във външния свят, който ме заобикаля, на пръв поглед елементарен, са нещата, които човек намира, особено на тази възраст, и могат до го зарадват истински. Прости неща.
– Шевиците новост ли са във вашите картини?
– Може би от 6-7 години ги правя. Историята е странна. На село намерих ковьорчета на баба ми, които ме наведоха на идеята да използвам това пробождане в картините. То е едно намигване към себе си и изява на убеждението, че това, което правиш, не си ти този, който ще го оцени. Времето е, което ще го направи. Ковьорчетата на баба ми имат сантиментална стойност. Такива са и моите картини. Ако се намерят двама-трима, които да ги харесат, моята задача като художник е изпълнена.
– Академик Русев сподели, че вие сте открили съвършенството във вашата работа.
– Може би за пръв път няма да се съглася с него, защото ако откриеш съвършенството, значи ти си умрял. Съвършенството го откриваш в други вселени.
– Съвършенството в занаята, имаше предвид.
– Да, като занаят може. Но не винаги съвършенството в занаята е достатъчно да си голям художник. Понякога има несъвършени работи, които са много стойностни.
– Каква е темата на вернисажа?
– Това са нещата, които ме заобикалят – спомените и местата, които обитавам сега в този район, в който съм роден – около Велико Търново. Има няколко работи, резултат от пътуване в Тоскана. Основното са нещата, които познавам от дете. Те са ме вълнували и тогава, без да знам, че ще ставам художник, вълнуват ме и сега, защото най-хубавите, най-чистите спомени са детските. Те нямат наслагвания на разума, на преценката и т.н. Тогава приемаш нещата най-чистосърдечно.
– Най-голямата ви муза?
– Един уважаващ себе си художник и мъж никога няма да сподели за музите си с други хора. Този, който ги споделя, е един фукльо. Най-голямата ми муза в момента е моята малка внучка, която е в първи клас и от 3 години се занимава с рисуване. Тя определя себе си като истински художник, а мен – като фалшив.
– С какво е забележително вашето детство?
– На всеки детството е забележително – няма значение какво е било. Нищо особено не е имало при мен – нито съм бил гений, баща ми и майка ми бяха учители. Слава Богу с някакво отношение към това, което съм правил. Забележителното е, че сме обикаляли по реките, ловили сме риба, пързаляли сме се с кънките и шейните. Безгрижие. Сега сме угрижени, ама не се правим много на такива. Като види, че слънцето свети, човек трябва да е щастлив, че Бог му е дарил още един ден. Не мисля какво ще е, когато не се събудя.
– Академик Светлин Русев каза, че сте поет в изобразителното изкуство.
– Светлин Русев освен, че е голям художник, е и умен човек. И това е голям комплимент. Никога не съм се стремил да бъде такъв. Обаче имам картина, която се казва „Хайку“. Аз обичам японското хайку, защото в 3 строфи трябва да кажеш всичко. Опитвам се така да бъде и в моите картини. В този смисъл може би е прав. Човек трябва да има натрупвания. Ако е чел навремето книгите, които трябва да прочете – извън училищния списък, имам предвид, срещал се е с хора, които трябва да види, това дава вътрешни натрупвания, които в един момент се проявяват. Аз съм обичал да чета поезия, но никога не съм искал да бъда илюстратор на поезия.
– Днешното време с какво ви влияе – с драматизъм или с позитивни събития?
– Днешното време всички знаем какво е. За щастие така съм устроен, че мен не могат да ми бъдат тема жестоки и драматични събития. Светлин Русев е от този тип художници, които реагират. Аз не съм социален художник. Аз съм селски художник и рисуването ме спасява от тези идиотщини, които ни заобикалят. Не само в България, а и които стават по света.
В интервюто са използвани въпроси и на други медии.
Pleven.info е автоматичен агрегатор на новини. Ние спазваме Creative Commons лиценза за онлайн съдържание и посочваме източника му. Източник на тази новина е плевенският сайт http://plevendnes.com
