На 27 февруари 1870 година османските власти официално признават установяването на самостоятелна българска църковна организация – Българската екзархия, която става легитимен представител на българите в империята. Създаването на екзархията е резултат от усилията на българския народ да се освободи от духовната власт на Константинополската патриаршия. На църковно-народен събор в Цариград през 1871 година е изработен устав за новата екзархия.
Първият български екзарх, избран от Временния съвет на Екзархията на 12 февруари 1872 година, е ловчанският митрополит Иларион, но изборът му не е приет от османските власти. След оставката на Иларион, на негово място е избран видинският митрополит Антим I.
Ферманът определя териториалния обхват на екзархията, който включва множество епархии на територията на съвременна България, и предоставя възможността на други области с българско население да се присъединят чрез плебисцит, при условие че поне две трети от християните там го желаят. В последствие, с помощта на турските власти и контрол от страна на Вселенската патриаршия, значителна част от Македония, включително Скопска, Охридска и Битолска епархии, се присъединяват към Българската екзархия. По-късно, след постигането на национална независимост, се създават още две епархии – Неврокопска и Старозагорска.
Процесът на установяване на българските епархии в Южна Македония е прекъснат след избухването на Априлското въстание през 1876 година и Руско-турската война (1877-1878).
Източник на информацията: PlevenZaPleven
