Игнажден, отбелязван на 20 декември, е не само религиозен празник, но и важен кулинарен ритуал в българската традиция. Трапезата на този ден е изпълнена със символика и вярвания, които отразяват надеждите и стремежите на българина за предстоящата година. В сърцето на този празник се крие и една особено интригуваща фигура – полазникът. Този тайнствен гост, прекрачващ прага на дома в ранната утрин на Игнажден, носи със себе си не само поздрави, но и ключа към бъдещето на цялото домакинство.
Полазникът не е просто случаен посетител. Той е избраник на съдбата, чиито стъпки чертаят пътя на идващата година. Народната мъдрост гласи, че характерът и положението на този пръв гост са огледало на бъдещето. Ако полазникът е човек с добро сърце и пълна кесия, домът може да очаква година, изпълнена с благоденствие и радост.
В миналото ритуалът около полазника е бил изпълнен със символика. С влизането си, той вземал пръчка от дръвника и разбърквал огъня в огнището – жест, натоварен с дълбок смисъл. Всяка искра, излетяла нагоре, се превръщала в обещание за здраво агънце или теленце в обора, за пълни хамбари и щедра реколта.
Думите на полазника били не по-малко важни от действията му. Благословията, която той изричал, била като заклинание, призоваващо плодородието и изобилието. Тя била мост между земното и божественото, между човешките надежди и небесната благодат.
Посрещането на полазника било истински празник в празника. Домакините го дарявали щедро – с риза, чорапи или къделя вълна. Тези дарове не били просто жест на благодарност, а символичен акт на размяна на късмет и благополучие.
В различните краища на България обичаят има свои особености, но същността му остава непроменена – вярата, че първият гост носи със себе си съдбата на дома за цялата година. Така, чрез фигурата на полазника, нашите предци са изразявали своята дълбока връзка с природата и цикличността на живота, превръщайки обикновения акт на гостуване в магически ритуал на обновление и надежда.
