Трансатлантическите отношения навлизат в критична фаза, след като администрацията на Доналд Тръмп даде сигнали, че Съединените щати вече не възнамеряват да бъдат основният гарант за сигурността на Европа. Според анализ, публикуван от Foreign Affairs, континентът за първи път от близо осем десетилетия е изправен пред перспективата да се защитава без американска опора.
В публикацията се посочва, че Вашингтон е предприел серия от стъпки, които подкопават традиционния модел на съюзническа солидарност: заплахи за територия на държава членка на НАТО, намаляване на финансирането за Украйна, налагане на мита срещу европейски партньори и призиви в американската Стратегия за национална сигурност за 2025 г. за „култивиране на съпротива срещу сегашната траектория на Европа“. Изводът, който се прави, е, че Европа вече не може да разчита автоматично на американска защита.
Тази промяна идва на фона на продължаващата война в Украйна и опасенията, че Русия би могла да насочи натиск и отвъд нея, ако възстанови военния си капацитет. Подобна заплаха би трябвало да ускори преосмислянето на европейската отбрана, но според анализа проблемът не е само в размера на бюджетите. Макар държавите от НАТО да са се договорили за повишаване на разходите за отбрана до 3,5% от БВП до 2035 г., европейските армии остават структурно зависими от САЩ и не са изградени да водят съвместна отбрана на континента без американски ресурси и командване.
Като ключова пречка се посочва убеждението, че отбраната е предимно национална отговорност. Авторите твърдят, че това разбиране не отразява реалността след Втората световна война, когато европейските държави де факто са делегирали голяма част от отбранителния си суверенитет на Вашингтон. При оттегляне на американската подкрепа, най-ефективният изход според Foreign Affairs е по-дълбока интеграция на отбранителните усилия чрез Европейския съюз, който да поеме роля на „европейски Пентагон“.
В текста се припомня, че още през началото на 50-те години в Европа е обсъждана идея за обща армия. След речта на Робер Шуман през 1950 г. и създаването на Европейската общност за въглища и стомана, френският премиер Рене Плевен предлага европейска армия, а през 1952 г. шест западноевропейски държави подписват договор за общи военни структури. Впоследствие обаче НАТО и водещата роля на САЩ правят подобна федерализация ненужна на практика, като Европа запазва национални армии, но в рамка, доминирана от американски решения и способности.
След края на Студената война ЕС създава Общата външна политика и политика за сигурност с Договора от Маастрихт, но според анализа инициативата остава ограничена, включително заради позицията на Вашингтон, че не трябва да има „дублиране“ между ЕС и НАТО. Така европейската отбрана продължава да се развива фрагментирано, като днес континентът разполага с около 30 различни армии с различна готовност, стандарти и оборудване.
В публикацията се подчертава, че без американска подкрепа НАТО би се превърнал в „куха черупка“, тъй като европейските мисии в Афганистан, на Балканите и в Либия са разчитали на способности, които Европа не поддържа в достатъчна степен — като самолети-цистерни, стратегически транспорт и модерни системи за разузнаване и насочване. Според анализа европейските армии са били проектирани като допълващи сили в операции, водени от САЩ.
Най-силно притеснение изразяват държавите на източния фланг, включително балтийските страни и Полша, които настояват за повече разходи и по-голяма готовност. Анализът отбелязва, че повишаването на националните бюджети само по себе си не решава проблема с оперативната съвместимост и общото командване, а и подобни политики често срещат вътрешнополитическа съпротива. Цитирано е проучване на Le Grand Continent от началото на 2025 г., според което едва 19% от анкетираните вярват, че националните им армии могат да ги защитят, докато 60% биха имали доверие в хипотетична обща европейска армия.
Като допълнителен фактор се посочват ограниченията пред традиционните военни сили на континента. Франция и Великобритания са описани като ограничени от бюджетни дефицити, а британската армия — като затруднена да разположи значителни сили в Източна Европа. Германия увеличава инвестициите в отбрана, но според анализа историческият следвоенен пацифизъм и резервите към военната мощ правят прекомерното разчитане на германско възраждане рисковано.
На този фон Европа все по-често се ориентира към регионални и „минилатерални“ формати — като водените от Великобритания Съвместни експедиционни сили и инициативи около Украйна, подкрепяни от Франция, както и по-тясна координация в Северна Европа. Тези механизми са определени като полезни, но потенциално проблемни, ако увеличават фрагментацията вместо да укрепват общата европейска рамка.
Foreign Affairs аргументира, че ЕС има мащаба и икономическата тежест да организира ефективна отбрана, но трябва да използва по-целенасочено предимствата си в интеграцията на политики и индустрии. Предлага се Брюксел да поеме ключови функции по финансиране, общи поръчки и управление на големи военни придобивания, както и по интеграция и регулиране на отбранителната индустрия, без това да означава край на НАТО или националните армии.
В анализа се настоява и за „европеизиране“ на самия алианс, включително чрез поемане от европейците на водещи позиции в НАТО, като поста върховен главнокомандващ на съюзническите сили в Европа, традиционно заеман от американец. Като възможна стъпка се посочва и създаването на сили за бързо реагиране под управление и финансиране на ЕС, с участие на държави извън фронтовата линия, които при необходимост да бъдат предоставяни на НАТО за командване.
Паралелно с военната интеграция се поставя и въпросът за по-единна външна политика и по-добро разузнавателно сътрудничество. Споменава се идея за Европейски съвет за сигурност с участие на избрани държави, включително Обединеното кралство, както и предложения за структура на ЕС за координация в разузнаването по модел на Европол.
Според публикацията голяма част от тези промени могат да се впишат в съществуващите договори на ЕС, а при блокиране от отделни членки могат да се търсят решения чрез механизми на „засилено сътрудничество“ и формати, в които не участват всички — по аналогия с еврозоната и Шенген.
Заключението на Foreign Affairs е, че Европа се връща към дилемата от началото на 50-те години — как да изгради собствена отбранителна способност срещу Русия в момент, когато Съединените щати показват готовност да ограничат ролята си на континента. Според анализа преодоляването на това предизвикателство изисква не просто повече средства, а нов модел на интеграция, в който ЕС да играе централна роля.
